Постинг
12.01.2013 20:04 -
Истината за полтъргайстите - 5
Автор: casadi
Категория: Други
Прочетен: 1074 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 12.01.2013 20:05
Прочетен: 1074 Коментари: 1 Гласове:
0
Последна промяна: 12.01.2013 20:05
Внезапно един от нас става християнин
Една вечер баща ми се прибра от Пловдив. Изглеждаше нетипично за момента – весел, ведър, дори щастлив. Освен това, изказа абсурдно звучаща реплика: „Станах християнин”. Аз като дете се впечатлих по-малко от изражението му, но сестра ми и майка ми бяха в недоумение именно от него. За мен, човек, живял през последните две години в нашия дом да каже, че е станал християнин, звучеше безумно. Вярно е, че по необяснима за нас причина, преди два-три месеца си бяхме купили детска Библия и поне аз и сестра ми бяхме започнали да я четем. В момента, в който сестра ми я беше купила и ми я показа, отговорът й на моето неодобрение беше: „Аз си имам Бог – Еми”. Не разбирах защо все пак я е купила, но прочетох някаква част – все още от Стария Завет и за Исус Христос не бях чувал, наричах го Исус Кръстос (знаех само, че е бил разпънат на кръст и предполагах, че от там му е името - Кръстос). Дори четейки детската Библия, нищо не променяше нашата представа за вселената и за Бога, който знаехме, че не съществува. Знаехме, понеже извънземните бяха единствената свръхестествена реалност, която познавахме и щом те казваха така, приемахме го като неоспорим факт. Как изобщо смееше баща ми да си помисли друго! В сутрешните часове на същия ден, пътувайки с автобус, баща ми е чул разговор между момиче, което изглеждало на възрастта на сестра ми и момче от ромски произход. Особеното при разговора било, че момчето се обръща към момичето със „сестра”. Веднага го заподозрял в пошли намерения спрямо момичето, подлъгвайки го с тези обръщения. Бащинското в него силно го ядосало и решил да поговори с момичето. Ромчето скоро слязло от автобуса и баща ми споделил пред девойчето за негодуванията си от обръщението. Тя му обяснила, че всичко е наред – християни са, ходят в една църква и затова така се обръщат помежду си (това е типично обръщение в повечето евангелски църкви в България, особено в този период). Момичето обяснило на баща ми къде се намира църквата и че в същия ден, надвечер, има богослужение. Самата църква се помещавала в киносалон, а в нея присъствали около шестстотин човека. По време на самото богослужение татко усетил, че му става много леко и приятно – чувство, което не е можел да си обясни, но явно му е показало, че на това място се намира висша сила, което не можел да пренебрегне, а не е имало опити на хора от събранието да влияят на емоциите му. Излизайки от богослужението, е решил да се свърже с познато семейство, за което е знаел, че са християни. Жената в семейството е близка приятелка с майка ми от гимназията. У тях в два дни от седмицата в този момент се е провеждала така наречената домашна църква, също от евангелски тип (по подобие на описаните църкви в Новия завет, които са били все домашни). Вълнувало го какво има в Библията относно случая в нашия дом и жената с охота му подарила съвсем нов екземпляр от тази книга. Аз бях единствено изумен от случилото се, но не и заинтересован. Попитах баща си защо чете Библия, предвид информацията, която имахме за Бог и християнството. Той лаконично отвърна: „Като пораснеш ще разбереш”. Такъв отговор може да задоволи друго дете, но аз се изживявах като вундеркинд. Просто разбрах, че не иска да ми обясни и не го питах повече. След три или четири дни, учудени и заинтригувани от видимата положителна промяна в поведение и настроение у моя баща, майка ми и сестра ми изненадващо за мен пожелаха да отидат на църква. На другия ден в същата църква предстоеше богослужение и родителите ми решиха да идем четиримата, а след службата – да посетим приятелското семейство. Вярването в Бога започва да става синдром Ясно беше, че единствено баща ми си разбираше защо е станал християнин, но тези странности продължиха. При влизането си в църквата се оказахме подранили и сестра ми се заприказва с младежи, които се бяха събрали отпред. Още не беше стъпила в църквата, а вече не само пред тях, а и на нас казваше, че вярва в Бога. Вече наистина не проумявах какво се случва. Една жена ме попита и мен дали вярвам в Бога, понеже реагирах срещу това, че всичките се наричат братя и сестри. Отговорих й: „Горе-долу”, но беше от неудобство – знаех отлично, че не вярвам. Богослужението не ме впечатли с нищо. Даже помолих майка ми да ми даде пари и отидох да поиграя на една електронна игра в близкото заведение. Но последва вечер в приятелското семейство. Беше предвидено да преспим у дома им през нощта. Майка ми много разпитваше приятелката си за Бога. Какво точно – нито помня, нито се вълнувах. Вече и без това ми се бяха насъбрали твърде много безумия за последните няколко дни, без някой да може да даде разумен отговор. По-страшното беше, че майка ми разказа на приятелката си за извънземните вкъщи. Ужасих се, че сме нарушили уговорката, която до този момент стриктно пазихме и че „гостите” ни ще са много недоволни. Вечерта легнахме да спим, но стаята, в която спяхме аз и сестра ми, се отделяше от хола само с подвижна завеса, а в хола двете жени продължаваха да приказват до много късно и чувах всяка дума. За пореден път се смаях – по някое си време майка ми каза нещо от рода на: „Щом е така, и аз вече вярвам в Бога”. Макар и недочул добре предишните фрази, в съзнанието ми се утвърдиха два категорични извода: първият – аз бях вече единственият неполудял в семейството; и вторият – не исках вече да чуя и дума за Бога!
Сблъсъкът между Бог и извънземните у нас
На следващия ден се върнах от дълга игра с деца от махалата в около 18:30 ч. Прибирайки се, сварих на вратата майка ми, сестра ми и баща ми, които казаха, че отиват на църква. Майка ми, разплакана от радост, ми заяви: „Да знаеш, че има Бог. Говорихме с извънземните и те потвърдиха. Сега отиваме на църква и после ще ти разкажем”. Това беше преломният момент и за мен. Тук вече логическите ми аргументи не бяха актуални. Не знаех какво се е случило, нито разбирах как така извънземните изведнъж казаха, че има Бог, щом преди разправяха друго. Всъщност, не разбирах почти нищо, освен едно – че вече и аз вярвам в Бог, макар и да не знаех нищо за него и да не бях си изяснил важни за мене въпроси. Вече и мен ме хвана синдромът – не разбирах нищо, освен, че вярвам, че има Бог и се чувствах твърде добре от това. Толкова добре, че в момента най-после не се вълнувах от купищата неясноти, които иначе пораждаше мисълта, че би могъл Бог да съществува. Тази вечер не ме вълнуваха двете години преживявания с извънземни. Единствено се чувствах щастлив от това, че вече вярвам в Бога. Бръщолевех развълнувано разни неща по този въпрос пред баба си по майчина линия, а тя нито питаше, нито отговаряше – вероятно е била в по-голямо недоумение и от мен преди това, но не го изявяваше. Тя беше наблюдател на всичко, което ни се случваше вкъщи, макар и страничен. Вечерта всички се прибраха вкъщи и най-после майка ми разказа какво се е случило. Докато са си говорели предната вечер с нейната приятелка, тя й е казала, че би могло това да са зли духове, за каквито пише в Библията и й е обяснила как да проверим това. Според нейните думи, ако са такива, те не биха потвърдили, че Исус Христос се е родил в кръв и плът. Основанията й бяха в един библейски стих: „По това познавайте Божия Дух: всеки дух, който изповяда, че Иисус Христос е дошъл в плът, е от Бога; а всеки дух, който не изповяда, че Иисус Христос е дошъл в плът, не е от Бога.” (Първо послание на Апостол Йоан 4:2-3) Вечерта, когато аз бях на игра, майка ми извикала сестра ми в една от стаите, за да провери нещата. Въпреки, че не съм присъствал, видях тетрадката, чувал съм историята много пъти и е толкова силно запечатана в съзнанието ми, че сега, 20 години след случката, помня още добре и въпросите, и отговорите. Разговорът е започнал с въпрос от майка ми: „Ние повярвахме в Бога. Какво мислите за това?” Последвало е нетипично толерантно отношение: „Вие сте свободни хора, може да вярвате в каквото си поискате”. След това майка ми е задала въпросът, който е трябвало да разнищи всичко: „Исус Христос от кръв и плът ли е?” В този момент, химикалът е паднал от ръката на сестра ми. Точно в момента я е нямало свръхестествената сила, която го държи и той просто е паднал. Сестра ми е казала: „Вече не могат да пишат”, но не е било точно така. Ръката й отново е хванала химикала и е започнала да отговаря: „Добре. Разкрихте истината. Има Бог. Той е Исус Христос и е от кръв и плът. Но има и Еми, Мики и Еви. Ние бяхме тук, за да ви пазим от зли духове. Сега аз умирам.” Полтъргайстите се рисуваха като малко подобни на барбарони, но с ръце и крака, и с три очи). Тук, до думите „Сега аз умирам”, се изрисува набързо подобно лице с три очи, но имаше много зловещ вид. В този момент майка ми е задала следващия си въпрос, който я е вълнувал: „Кой написа книгата?” (Т.е. кой е внушил книгата, която сестра ми написа – зли духове ли?) Тук химикалът се е затруднявал да пише и се е изписало само: „Пречат”. След това: „Задай въпроса!”. Майка ми отново е задала въпроса за книгата, но химикалът е започнал да подчертава изписаните думи „кръв и плът”. Тогава майка ми е попитала отново дали Исус Христос е от кръв и плът и химикалът отново е паднал. Отново ръката е взела химикала, но за последно. На страницата се направила рязка отделителна черта с химикала и се изрисувал човешки образ, благ, а до него се изписали думите: „Аз съм с вас, чеда мои!” Този откъс сега майка ми коментира с думите: „Аз се разплаках, а дъщеря ми не разбираше нищо от това, което се случва. Казах й само, че това е Исус, Той е с нас, а тя е вече свободна. (По-късно разбрахме, че в Матей 28:20 Исус казва: “Аз съм с вас, през всичките дни до свършека на века.” ). Но че Той беше с нас в този момент, бях сигурна. Плаках с часове и се покайвах само за едно, за моето неверие, че Него го има!...”
В този момент майка ми, без да знае какво е трябвало да прави, е помолила Бог да й прости за неверието й. И шест болести на мига напуснаха тялото й – гастрит, колит, астигматизъм, монопареза на горната лява част на тялото, хроничен хепатит, хронично главоболие и алергии. Майка ми веднага звъннала по телефона на приятелката си в Пловдив да й каже за случилото се. Оказало се, че точно в момента в домашната им църква имало молитвено събрание и дори в момента са се молили усърдно именно за нашия дом. Повече никой не пишеше с ръката на сестра ми, но битката за душите ни съвсем не беше приключила.
следва...
Една вечер баща ми се прибра от Пловдив. Изглеждаше нетипично за момента – весел, ведър, дори щастлив. Освен това, изказа абсурдно звучаща реплика: „Станах християнин”. Аз като дете се впечатлих по-малко от изражението му, но сестра ми и майка ми бяха в недоумение именно от него. За мен, човек, живял през последните две години в нашия дом да каже, че е станал християнин, звучеше безумно. Вярно е, че по необяснима за нас причина, преди два-три месеца си бяхме купили детска Библия и поне аз и сестра ми бяхме започнали да я четем. В момента, в който сестра ми я беше купила и ми я показа, отговорът й на моето неодобрение беше: „Аз си имам Бог – Еми”. Не разбирах защо все пак я е купила, но прочетох някаква част – все още от Стария Завет и за Исус Христос не бях чувал, наричах го Исус Кръстос (знаех само, че е бил разпънат на кръст и предполагах, че от там му е името - Кръстос). Дори четейки детската Библия, нищо не променяше нашата представа за вселената и за Бога, който знаехме, че не съществува. Знаехме, понеже извънземните бяха единствената свръхестествена реалност, която познавахме и щом те казваха така, приемахме го като неоспорим факт. Как изобщо смееше баща ми да си помисли друго! В сутрешните часове на същия ден, пътувайки с автобус, баща ми е чул разговор между момиче, което изглеждало на възрастта на сестра ми и момче от ромски произход. Особеното при разговора било, че момчето се обръща към момичето със „сестра”. Веднага го заподозрял в пошли намерения спрямо момичето, подлъгвайки го с тези обръщения. Бащинското в него силно го ядосало и решил да поговори с момичето. Ромчето скоро слязло от автобуса и баща ми споделил пред девойчето за негодуванията си от обръщението. Тя му обяснила, че всичко е наред – християни са, ходят в една църква и затова така се обръщат помежду си (това е типично обръщение в повечето евангелски църкви в България, особено в този период). Момичето обяснило на баща ми къде се намира църквата и че в същия ден, надвечер, има богослужение. Самата църква се помещавала в киносалон, а в нея присъствали около шестстотин човека. По време на самото богослужение татко усетил, че му става много леко и приятно – чувство, което не е можел да си обясни, но явно му е показало, че на това място се намира висша сила, което не можел да пренебрегне, а не е имало опити на хора от събранието да влияят на емоциите му. Излизайки от богослужението, е решил да се свърже с познато семейство, за което е знаел, че са християни. Жената в семейството е близка приятелка с майка ми от гимназията. У тях в два дни от седмицата в този момент се е провеждала така наречената домашна църква, също от евангелски тип (по подобие на описаните църкви в Новия завет, които са били все домашни). Вълнувало го какво има в Библията относно случая в нашия дом и жената с охота му подарила съвсем нов екземпляр от тази книга. Аз бях единствено изумен от случилото се, но не и заинтересован. Попитах баща си защо чете Библия, предвид информацията, която имахме за Бог и християнството. Той лаконично отвърна: „Като пораснеш ще разбереш”. Такъв отговор може да задоволи друго дете, но аз се изживявах като вундеркинд. Просто разбрах, че не иска да ми обясни и не го питах повече. След три или четири дни, учудени и заинтригувани от видимата положителна промяна в поведение и настроение у моя баща, майка ми и сестра ми изненадващо за мен пожелаха да отидат на църква. На другия ден в същата църква предстоеше богослужение и родителите ми решиха да идем четиримата, а след службата – да посетим приятелското семейство. Вярването в Бога започва да става синдром Ясно беше, че единствено баща ми си разбираше защо е станал християнин, но тези странности продължиха. При влизането си в църквата се оказахме подранили и сестра ми се заприказва с младежи, които се бяха събрали отпред. Още не беше стъпила в църквата, а вече не само пред тях, а и на нас казваше, че вярва в Бога. Вече наистина не проумявах какво се случва. Една жена ме попита и мен дали вярвам в Бога, понеже реагирах срещу това, че всичките се наричат братя и сестри. Отговорих й: „Горе-долу”, но беше от неудобство – знаех отлично, че не вярвам. Богослужението не ме впечатли с нищо. Даже помолих майка ми да ми даде пари и отидох да поиграя на една електронна игра в близкото заведение. Но последва вечер в приятелското семейство. Беше предвидено да преспим у дома им през нощта. Майка ми много разпитваше приятелката си за Бога. Какво точно – нито помня, нито се вълнувах. Вече и без това ми се бяха насъбрали твърде много безумия за последните няколко дни, без някой да може да даде разумен отговор. По-страшното беше, че майка ми разказа на приятелката си за извънземните вкъщи. Ужасих се, че сме нарушили уговорката, която до този момент стриктно пазихме и че „гостите” ни ще са много недоволни. Вечерта легнахме да спим, но стаята, в която спяхме аз и сестра ми, се отделяше от хола само с подвижна завеса, а в хола двете жени продължаваха да приказват до много късно и чувах всяка дума. За пореден път се смаях – по някое си време майка ми каза нещо от рода на: „Щом е така, и аз вече вярвам в Бога”. Макар и недочул добре предишните фрази, в съзнанието ми се утвърдиха два категорични извода: първият – аз бях вече единственият неполудял в семейството; и вторият – не исках вече да чуя и дума за Бога!
Сблъсъкът между Бог и извънземните у нас
На следващия ден се върнах от дълга игра с деца от махалата в около 18:30 ч. Прибирайки се, сварих на вратата майка ми, сестра ми и баща ми, които казаха, че отиват на църква. Майка ми, разплакана от радост, ми заяви: „Да знаеш, че има Бог. Говорихме с извънземните и те потвърдиха. Сега отиваме на църква и после ще ти разкажем”. Това беше преломният момент и за мен. Тук вече логическите ми аргументи не бяха актуални. Не знаех какво се е случило, нито разбирах как така извънземните изведнъж казаха, че има Бог, щом преди разправяха друго. Всъщност, не разбирах почти нищо, освен едно – че вече и аз вярвам в Бог, макар и да не знаех нищо за него и да не бях си изяснил важни за мене въпроси. Вече и мен ме хвана синдромът – не разбирах нищо, освен, че вярвам, че има Бог и се чувствах твърде добре от това. Толкова добре, че в момента най-после не се вълнувах от купищата неясноти, които иначе пораждаше мисълта, че би могъл Бог да съществува. Тази вечер не ме вълнуваха двете години преживявания с извънземни. Единствено се чувствах щастлив от това, че вече вярвам в Бога. Бръщолевех развълнувано разни неща по този въпрос пред баба си по майчина линия, а тя нито питаше, нито отговаряше – вероятно е била в по-голямо недоумение и от мен преди това, но не го изявяваше. Тя беше наблюдател на всичко, което ни се случваше вкъщи, макар и страничен. Вечерта всички се прибраха вкъщи и най-после майка ми разказа какво се е случило. Докато са си говорели предната вечер с нейната приятелка, тя й е казала, че би могло това да са зли духове, за каквито пише в Библията и й е обяснила как да проверим това. Според нейните думи, ако са такива, те не биха потвърдили, че Исус Христос се е родил в кръв и плът. Основанията й бяха в един библейски стих: „По това познавайте Божия Дух: всеки дух, който изповяда, че Иисус Христос е дошъл в плът, е от Бога; а всеки дух, който не изповяда, че Иисус Христос е дошъл в плът, не е от Бога.” (Първо послание на Апостол Йоан 4:2-3) Вечерта, когато аз бях на игра, майка ми извикала сестра ми в една от стаите, за да провери нещата. Въпреки, че не съм присъствал, видях тетрадката, чувал съм историята много пъти и е толкова силно запечатана в съзнанието ми, че сега, 20 години след случката, помня още добре и въпросите, и отговорите. Разговорът е започнал с въпрос от майка ми: „Ние повярвахме в Бога. Какво мислите за това?” Последвало е нетипично толерантно отношение: „Вие сте свободни хора, може да вярвате в каквото си поискате”. След това майка ми е задала въпросът, който е трябвало да разнищи всичко: „Исус Христос от кръв и плът ли е?” В този момент, химикалът е паднал от ръката на сестра ми. Точно в момента я е нямало свръхестествената сила, която го държи и той просто е паднал. Сестра ми е казала: „Вече не могат да пишат”, но не е било точно така. Ръката й отново е хванала химикала и е започнала да отговаря: „Добре. Разкрихте истината. Има Бог. Той е Исус Христос и е от кръв и плът. Но има и Еми, Мики и Еви. Ние бяхме тук, за да ви пазим от зли духове. Сега аз умирам.” Полтъргайстите се рисуваха като малко подобни на барбарони, но с ръце и крака, и с три очи). Тук, до думите „Сега аз умирам”, се изрисува набързо подобно лице с три очи, но имаше много зловещ вид. В този момент майка ми е задала следващия си въпрос, който я е вълнувал: „Кой написа книгата?” (Т.е. кой е внушил книгата, която сестра ми написа – зли духове ли?) Тук химикалът се е затруднявал да пише и се е изписало само: „Пречат”. След това: „Задай въпроса!”. Майка ми отново е задала въпроса за книгата, но химикалът е започнал да подчертава изписаните думи „кръв и плът”. Тогава майка ми е попитала отново дали Исус Христос е от кръв и плът и химикалът отново е паднал. Отново ръката е взела химикала, но за последно. На страницата се направила рязка отделителна черта с химикала и се изрисувал човешки образ, благ, а до него се изписали думите: „Аз съм с вас, чеда мои!” Този откъс сега майка ми коментира с думите: „Аз се разплаках, а дъщеря ми не разбираше нищо от това, което се случва. Казах й само, че това е Исус, Той е с нас, а тя е вече свободна. (По-късно разбрахме, че в Матей 28:20 Исус казва: “Аз съм с вас, през всичките дни до свършека на века.” ). Но че Той беше с нас в този момент, бях сигурна. Плаках с часове и се покайвах само за едно, за моето неверие, че Него го има!...”
В този момент майка ми, без да знае какво е трябвало да прави, е помолила Бог да й прости за неверието й. И шест болести на мига напуснаха тялото й – гастрит, колит, астигматизъм, монопареза на горната лява част на тялото, хроничен хепатит, хронично главоболие и алергии. Майка ми веднага звъннала по телефона на приятелката си в Пловдив да й каже за случилото се. Оказало се, че точно в момента в домашната им църква имало молитвено събрание и дори в момента са се молили усърдно именно за нашия дом. Повече никой не пишеше с ръката на сестра ми, но битката за душите ни съвсем не беше приключила.
следва...
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
