Мисията на извънземните в нашия дом
 Странните същества ни казваха, че нашето семейство е избрано от тях и че ние сме първите, на които се доверяват за толкова велика мисия. Главното, за което са дошли, е било да помагат на семейството ни, но най-вече на сестра ми. Заявиха (и това била особена тайна!), че на Земята съществували четири деца - три момчета и едно момиче, на които още при раждането им е направен ,,център на мозъка”, чрез който извънземните могат да помагат на всяко от тях. Мисията на тези деца била с извънредно важно значение за цялото човечество – те щели да направят необикновени научно-технически открития, облекчаващи извънредно много живота и бита на хората. Назоваха имената на децата и държавите, в които живеят. Бяха три момчета и едно момиче – собствената ми сестра. За нашите родители първоначално беше трудно да повярват на всичко това, но постепенно приеха предзнаменованието като истинно. Вдъхновен от цялата тази мотивация на сестра ми, сякаш гледайки да не остана по-назад, започнах и аз да се проявявам. Една вечер ми щукна идея и изведнъж започнах да пиша стихотворение. Родителите ми не очакваха, но то се оказа сполучливо, състоеше се от 14 куплета с по две строфи и се отнасяше за измислена случка: аз  съм в гората, нападат ме глигани и описвам как се отървавам. Скоро започнах да пиша и други стихотворения, както и приказки, които общо за около един – два месеца станаха тринадесет. Извънземните обаче настояваха със сестра ми да започнем да учим ускорено в училище като частни ученици, като положим изпитите за два класа на година. Това беше с цел сестра ми да завърши средно образование за две години, след което семейството ни да замине за Англия, където в покрайнините на Лондон, в един изоставен замък, превърнат от извънземните в база, ще бъдат събрани четирите деца от различни краища на света (вече като юноши), за да изпълняват мисията си. Заявиха, че до края на тринадесетата си година сестра ми ще напише книга, която ще бъде предсказание за делото на четирите деца, а после ще напише още много книги. Междувременно, моята сестра започна да рисува някак изведнъж, много по-добре от преди и с всяка следваща рисунка се оформяше нов стил на графичното изображение. Дотогава с нея рисувахме често и рисуването й не  изпъкваше с нищо. Обаче от този момент тя започна да рисува големи картини с дребни и сложни елементи, които ръката й изобразяваше с изключителна лекота и удивително бързо. Извънземните я поощряваха с мисълта, че тази нейна дарба е изцяло от тях и в бъдеще й е определено да стане и художник. До 15 август книгата наистина беше завършена, а четиринадесетият рожден ден на сестра ми предстоеше според календара в последните дни на ноември. Творбата, която се оказа в размер на 180 машинописни страници, беше вдъхновена от това, което извънземните предвиждаха. С други думи, в нея се описваше историята, която извънземните внушаваха на сестра ми, че ще представлява бъдещият й живот. Романът се казваше „Замъкът на сините духове”. Става дума именно за  замъка, намиращ се в Лондон и в който трябваше моята сестра да се събере с другите трима младежи. Държа да отбележа, че след около две години след написване на книгата, аз лично видях в документален филм по телевизията, че такъв замък наистина съществува – в Източен Лондон. Изоставен е и за него се твърди, че там обитават духове на умрели. Експериментално бяха оставили за една нощ мъж и жена да преспят там и през нощта те са чували гласове и са виждали предмети да се местят из стаята. Заглавието на книгата говореше за „сините духове”, понеже твърдяха, че естественият цвят на полтъргайстите е син. Книгата прочетоха родителите ми и някои близки приятели, а по-късно и режисьорката на някогашното предаване „Рожден ден” по БНТ, където сестра ми участваше с картините си. (Самата режисьорка в последствие ни увери, че ни вярва за това, което ни се е случило с полтъргайстите, дори и само защото е чела книгата.) Удивлението на всички е било основателно, защото са прелиствали интересен научнофантастичен роман.  
Обстановката става напрегната и изтощителна
От един момент нататък, постепенно настъпи нов етап в преживяванията ни  с извънземните. Обстановката вкъщи вече никак не беше розова, както я възприемахме по-рано. Освен, че сестра ми трябваше да учи като частна ученичка, да пише книги, да рисува, й се внушаваха още толкова много идеи за приятни и уж ,,много важни” занимания, че се налагаше да работи по цял ден и до късно през нощта, за да се справи с всичко. „Гостите” говореха и на мен, че ако спазвам всичко, което ми казват, ще стана вундеркинд. Мисълта напълно ми допадна. Намериха си и начин да ме мотивират непрекъснато. Съобщиха ми за наличието на един воден от тях списък на деца, които без да знаят, се съревновават по способности чрез творчеството си, а ,,нашите’’ полтъргайсти оценяваха с определен брой точки свършеното за всеки ден, както и с отнемане на точки при бездействие. И така, по брой точки всяка година класирали най-способните деца, като наградата за най-добрите между тях била изключително голяма помощ от най-развитите извънземни – от Диамантената планета, и помощта варирала според броя на точките. Конкурсът се провеждал от няколко години и другите деца, които заедно със сестра ми щяха да сътворяват разни велики неща, са победители от предните години. Когато разбрах за този ,,конкурс”, аз бях на около 5000-но място зад първия участник, а понеже сестра ми вече пишеше книгата, беше доста по-напред, но не помня точно на кое място. Това ме накара да се активирам и започнах да пиша стихотворения и приказки с много по-голямо усилие, но все пак имах и много за учене. “Гостите ни” отчитаха с точки ежедневно колко урока съм научил, на колко точки се равнява стихотворението ми, което съм написал през деня и т.н. На всичкото отгоре ми казаха, че си имам един голям мой съперник – с две години по-малко момче от гр. Русе, на име Влади, който – каквото и да правех, все се оказваше, че е сторил  повече от мен. В някои случаи успявах да го задмина по точки, но той скоро пак ме изпреварваше с това, което е сътворил. Борех се до последно изтощение с този Влади. Сестра ми в крайна сметка не можа да вземе седми и осми клас за една година, защото и другите й, поставени от извънземните ангажименти, бяха твърде много (най-вече книгата трябваше да бъде завършена в срок); но аз се справих и изведнъж скочих на 16-то място от сто и някое си. Тогава вече трябваше да се отдам на писането и пишех средно по две стихотворения или приказки на ден. За кратко време написах петдесетина такива, които ставаха все по-добри, а аз по-мотивиран, но до един момент.   Извънземните ни създадоха специални дневни режими, според които трябваше да спим не повече от 6 часа в денонощие и дори ни убеждаваха, че това е най-здравословно за човека. Твърдяха и, че има научно обяснение – при повече от 6 часа сън, мозъкът започвал да се плъзга по мозъчната кора и… Не помня точното обяснение, но така човек после се освежавал по-трудно, понеже му отнемало време, докато мозъкът заеме естественото си състояние. (Сега, вече пораснал, ми е чудно как се хванахме на подобно обяснение, но при тогавашната ситуация просто вярвахме на всичко, което ни кажеха). Според зададения ни режим, трябваше и да учим непрекъснато с почивки от по 5 или 10 минути и една голяма от един час, като почивни дни не съществуваха за нас. Под невидимото командване станахме и вегетарианци, а имахме и нещо подобно на препоръчано меню за деня, според което, поне за мен храната освен всичко останало, не беше напълно достатъчна като порция. Когато най-после разбрах, че в онзи конкурс класирането за годината е приключило и аз съм станал девети (Влади, естествено преди мен – осми), а сестра ми беше завзела с голяма борба първото място, в този момент психиката ми поддаде и вече спрях да се вълнувам от всякакви съревнования и си дадох голяма почивка за неопределено време.  Извънземните остро ме критикуваха и аз се чувствах виновен, освен че бях и смазан от умората на предишното ми творческо препускане. Сега точно трябваше да се стегна, понеже за сестра ми съревнованието беше вече приключило и тя щеше да получи наградата си. А аз трябваше да се боря за първото място на следващото класиране, но вече явно и не можех.
следва...

но е много интересно... а може би...
не ни е дадено свише сетивото, с което да усещаме необяснимото...
остава вярата... истинска и непоклатима..

Нека не се заблуждаваме - Кики, духовете, привиденията, демоните са все едно и също неща. Библията ги нарича паднали ангели.
Те си високоинтелигентни, красиви, притежаващи свръхспособности. Нито да грозни, нито космати, нито глупави, нито първични и недодялани.
Те са суперсъщества. Те са били съвършени божии творения, и ние имаме съвсем малка представа за обхвата на възможностите им и почти неограничената им сила.
Това, което правят те с тези деца е нищо. Те могат да владеят ума и да дават чудни способности. Да, под тяхно влияние може да бъдат постигани много свръхестествени неща.
Падналите ангели под ръководството на своя силен господар в момента разиграват театрото наречено ченълинг ( много модерен напоследък), те са онези, които пращат "духовни" послания на човечеството, които се зоват "възвисени учители" , правят се на Сен Жермен, на Христос, и на разни индийски "мъдреци". Сега са заети да "спасяват" човечеството водейки го към "квантови преходи", "разширяване на съзнанието", "повишаване на вибрацийте" и тям подобни дивотии.
Поразително е колко много хора се вързаха на игричката на падналите ангели.
Това е разбираемо, понеже Словото на Бог се пренебрегва и ...излезе от мога, като "остаряло".